НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
95 ГОДИНИ ОТ НАЧАЛОТО НА ПОДВОДНОТО
ПЛАВАНЕ В БЪЛГАРИЯ
Началото на подводното корабоплаване и на бойното използване на подводницата в българския военен флот e поставено на 25 май 1916 г.
За първи път възможността българският военен флот да бъде въоръжен с подводници е обсъждана официално в Народното събрание на 16 декември 1904 г., когато страната ни е управлявана от кабинет с премиер генерал Рачо Петров и с военен министър генерал Михаил Савов. Десет години по-късно, на 30 октомври 1914 г. щабът на флота приема проект за морската ни отбрана, в който се предвижда доставката на две подводници с водоизместване от по 240 тона на обща стойност 2 600 000 лв. Комисията, подготвила проекта, е в състав: подполковник инж. Кирков (началник на флота), капитан-лейтенант Серафимов (началник на Подвижната отбрана), капитан-лейтенант Недев (началник на Неподвижната отбрана), капитан-лейтенант Альов (началник-щаб на флота), лейтенант Манолов (комендир на миноносеца “Шумни” и лейтенант Стателов (адютант на флота). Всички те се подписват под изречението: “…комисията твърде сериозно се беше остановила на подводното плаване като оръжие на слабия против силния и като най-подходящо за началото на развитието на нашата водна сила”.
Зад тези думи се крие тезата на Рашко Серафимов, която той като лейтенант защитава през 1907 г. на страниците на сп. “Военен журнал”: “Не ще минат може би много години и подводните кораби ще изместят в значителна степен надводния флот, ще сравнят, по море, силните със слабите и ще поставят всички приморски държави при еднакви условия”. Над проекта от 1914 г. стои резолюцията “Одобрявам” и подписът на министъра на войната генерал-лейтенант Иван Фичев. Интересен е фактът, че тъкмо на 30 ноември 1914 г. във в. “Военни известия” започва публикуването на цикъл от пет статии под общото заглавие “Подводни лодки, устройството им и действието с тях”, чийто автор е Серафимов. На тази тема той изнася обширна лекция пред офицерите от флота още през ноември 1913 г. и очевидно публикациите във “Военни известия” са предназначени най-вече за спечелване на общественото мнение в полза на тази важна част от флотската кауза – доставката на подводници.
На 6 септември 1915 г. са подписани германско-българско и турско-българско споразумение за военно сътрудничество. Но, както отбелязва германският военноморски историк Херман Лорей, “българският флот не беше особено ценно попълнение на германско-турските ВМС”. Още при подписването на военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България на 24 август 1915 г. в Плес (сега град в Австрия) нашето правителство още в самото начало изказва желание германски подводници да усилят отбраната на Варна и Бургас. От 30 септември до 2 октомври във Варна пристига UC-13 с командир лейтенант Кирхнер за “присъствие на флага”. Според други данни подводницата е пристигнала още на 28 септември, тъй като е свършила хранителните припаси, водата и машинното масло. От Щаба на действащата армия разпореждат на началника на флота да предостави необходимите запаси и ако е възможно да задържи подводницата за охрана на пристанището. Германският офицер за свръзка е поискал съответното разрешение от своя началник в Цариград. Има публикации, в които се твърди, че всъщност първата германска подводница във Варна пристига на 18 септември, за да вземе на борда си фрегатен капитан Буссе (представител на немския морски щаб) и го откара в Цариград. Въз основа на архивни данни Вълкан Вълканов обаче твърди, че UC-13 пристига във Варна на 17 септември, а Буссе – на 25 септември. Така или иначе през септември 1915 г. е направено първото посещение на подводница в българско пристанище. На 11 октомври за осем дни пристига UB-14, а на 18 октомври се заварват с UB-7.
Ползата от “присъствието на флага” се разбира още на 27 октомври (14 октомври – ст. ст.), когато пред Варна се появява мощна руска ескадра и започва да бомбардира града и пристанището. UB-7 и UB-8 излизат да атакуват противника, като от първата изстрелват торпедо срещу линейния кораб “Пантелеймон”. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Това събитие окончателно затвърждава убеждението, че за българската морска отбрана са необходими именно такива кораби.
Още на следващия ден е сформиран български екипаж, който започва да практикува на базираните в Евксиноград германски подводници. По този повод Лорей пише:”На 20 януари [1916 г.] UB-7 се насочи към Варна. От тук тя всекидневно излизаше на море за обучението на българския екипаж, тъй като правителството на тази страна изяви желание да има в състава на своя флот една подводница и вече бе направила необходимата поръчка в Германия… На 7 май UB-8 участва в своята последна операция под германски флаг. … на 25 май тя бе тържествено предадена на България. Освободилият се екипаж се върна в Германия за получаване на нова подводница”. Ентусиазмът у тогавашните ни управници след отблъскването на руската ескадра е бил голям – веднага са поръчани две, при това – 250-тонни подводници, но разстроената от войната промишленост на Германия не могла да реагира своевременно. Преговорите за доставките са напреднали много, за което свидетелства поверително писмо № 2635 от началник-щаба на Действащата армия полковник Иван Луков до началника на флота полковник Константин Кирков: “Щабът на Действащата армия, като Ви изпраща един препис от мемоара на германското морско аташе под № 3362, предлага Ви, господин полковник, да разпоредите: 1. Да се изпрати в Германия необходимият персонал за приемането на подводната лодка чрез германското морско аташе и 2. Да се командироват в Германия ученици за следване в училището за морски офицери. Въобще да се
ПЛАВАНЕ В БЪЛГАРИЯ
Началото на подводното корабоплаване и на бойното използване на подводницата в българския военен флот e поставено на 25 май 1916 г.
За първи път възможността българският военен флот да бъде въоръжен с подводници е обсъждана официално в Народното събрание на 16 декември 1904 г., когато страната ни е управлявана от кабинет с премиер генерал Рачо Петров и с военен министър генерал Михаил Савов. Десет години по-късно, на 30 октомври 1914 г. щабът на флота приема проект за морската ни отбрана, в който се предвижда доставката на две подводници с водоизместване от по 240 тона на обща стойност 2 600 000 лв. Комисията, подготвила проекта, е в състав: подполковник инж. Кирков (началник на флота), капитан-лейтенант Серафимов (началник на Подвижната отбрана), капитан-лейтенант Недев (началник на Неподвижната отбрана), капитан-лейтенант Альов (началник-щаб на флота), лейтенант Манолов (комендир на миноносеца “Шумни” и лейтенант Стателов (адютант на флота). Всички те се подписват под изречението: “…комисията твърде сериозно се беше остановила на подводното плаване като оръжие на слабия против силния и като най-подходящо за началото на развитието на нашата водна сила”.
Зад тези думи се крие тезата на Рашко Серафимов, която той като лейтенант защитава през 1907 г. на страниците на сп. “Военен журнал”: “Не ще минат може би много години и подводните кораби ще изместят в значителна степен надводния флот, ще сравнят, по море, силните със слабите и ще поставят всички приморски държави при еднакви условия”. Над проекта от 1914 г. стои резолюцията “Одобрявам” и подписът на министъра на войната генерал-лейтенант Иван Фичев. Интересен е фактът, че тъкмо на 30 ноември 1914 г. във в. “Военни известия” започва публикуването на цикъл от пет статии под общото заглавие “Подводни лодки, устройството им и действието с тях”, чийто автор е Серафимов. На тази тема той изнася обширна лекция пред офицерите от флота още през ноември 1913 г. и очевидно публикациите във “Военни известия” са предназначени най-вече за спечелване на общественото мнение в полза на тази важна част от флотската кауза – доставката на подводници.
На 6 септември 1915 г. са подписани германско-българско и турско-българско споразумение за военно сътрудничество. Но, както отбелязва германският военноморски историк Херман Лорей, “българският флот не беше особено ценно попълнение на германско-турските ВМС”. Още при подписването на военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България на 24 август 1915 г. в Плес (сега град в Австрия) нашето правителство още в самото начало изказва желание германски подводници да усилят отбраната на Варна и Бургас. От 30 септември до 2 октомври във Варна пристига UC-13 с командир лейтенант Кирхнер за “присъствие на флага”. Според други данни подводницата е пристигнала още на 28 септември, тъй като е свършила хранителните припаси, водата и машинното масло. От Щаба на действащата армия разпореждат на началника на флота да предостави необходимите запаси и ако е възможно да задържи подводницата за охрана на пристанището. Германският офицер за свръзка е поискал съответното разрешение от своя началник в Цариград. Има публикации, в които се твърди, че всъщност първата германска подводница във Варна пристига на 18 септември, за да вземе на борда си фрегатен капитан Буссе (представител на немския морски щаб) и го откара в Цариград. Въз основа на архивни данни Вълкан Вълканов обаче твърди, че UC-13 пристига във Варна на 17 септември, а Буссе – на 25 септември. Така или иначе през септември 1915 г. е направено първото посещение на подводница в българско пристанище. На 11 октомври за осем дни пристига UB-14, а на 18 октомври се заварват с UB-7.
Ползата от “присъствието на флага” се разбира още на 27 октомври (14 октомври – ст. ст.), когато пред Варна се появява мощна руска ескадра и започва да бомбардира града и пристанището. UB-7 и UB-8 излизат да атакуват противника, като от първата изстрелват торпедо срещу линейния кораб “Пантелеймон”. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Това събитие окончателно затвърждава убеждението, че за българската морска отбрана са необходими именно такива кораби.
Още на следващия ден е сформиран български екипаж, който започва да практикува на базираните в Евксиноград германски подводници. По този повод Лорей пише:”На 20 януари [1916 г.] UB-7 се насочи към Варна. От тук тя всекидневно излизаше на море за обучението на българския екипаж, тъй като правителството на тази страна изяви желание да има в състава на своя флот една подводница и вече бе направила необходимата поръчка в Германия… На 7 май UB-8 участва в своята последна операция под германски флаг. … на 25 май тя бе тържествено предадена на България. Освободилият се екипаж се върна в Германия за получаване на нова подводница”. Ентусиазмът у тогавашните ни управници след отблъскването на руската ескадра е бил голям – веднага са поръчани две, при това – 250-тонни подводници, но разстроената от войната промишленост на Германия не могла да реагира своевременно. Преговорите за доставките са напреднали много, за което свидетелства поверително писмо № 2635 от началник-щаба на Действащата армия полковник Иван Луков до началника на флота полковник Константин Кирков: “Щабът на Действащата армия, като Ви изпраща един препис от мемоара на германското морско аташе под № 3362, предлага Ви, господин полковник, да разпоредите: 1. Да се изпрати в Германия необходимият персонал за приемането на подводната лодка чрез германското морско аташе и 2. Да се командироват в Германия ученици за следване в училището за морски офицери. Въобще да се
Първият командир на първата българска подводница е лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Никола Тодоров.
Първата българска подводница № 18 се отправя на боен поход по време на Първата световна война.
На 30 юли 2010 г. на входа на дома на капитан II ранг Никола Тодоров (1886 – 1947 г.) – на ул. „Хан Аспарух” 66 в София, бе поставена паметна плоча. Това стана по инициатива на Съюза на подводничарите на Република България с председател на Управителния съвет капитан I ранг от резерва Станко Станков и със съдействието на Ротари клуб „Средец” – София, и на внука на капитан ІІ ранг Никола Тодоров - Климент Хаджов, професор, доктор на техническите науки, доктор хонорис кауза на университета в Реймс (Франция).
Като вахтен офицер (помощник-командир) на подводницата е назначен и нейният следващ командир и бъдещ адмирал мичман I ранг Иван Вариклечков.
Подводник №18 на море.
Спускане на подводницата №18 на вода след докуването й на хелинга във Военноморска база Варна. Снимката е от архива на „Морски вестник”.
направи всичко необходимо в свръзка с тези два въпроса”.
Очевидно заден ход е даден от германската страна и затова е взето и решението за продажбата на UB-8. В нашия флот подводницата е включена с тактически номер 18. Обяснението на Владимир Павлов е, че серията, произведена в Германия е от осем единици, които носят обозначенията от 1-1 до 1-8. Неоснователното сливане на двете цифри е предлог тя да се възприема като №18. Според други източници, този бордови номер българската подводница получава след изричното настояване на германската страна, за да не става объркване с техните подводници в Черно море.
UB-8 е първата германска подводница, изпратена на Източния театър на военните действия. По железниците в разглобен вид тя пристига до адриатическото пристанище Пола на 25 март 1915 г. На 2 май, след поредица от ходови изпитания, UB-8 се отправя към Турция и след труден 16-дневен преход пристига в Измир. Първият неприятелски параход праща на дъното край о-в Лемнос на 29 май. По-късно тя е прехвърлена за изпълнение на бойни задачи в Черно море. Италианският изследовател Франко Чекарели в своя публикация от 1991 г. твърди: “През месеците, непосредствено предшестващи влизането на България във войната, към флота биват присъединени два малки подводници, немска постройка (140-тонни, с по две торпедни тръби от 450 мм. и няколко 47 мм. оръдия). Те обаче продължават да са под германски флаг и функционират като учебни за бъдещите български екипажи”. Български моряци наистина са практикували на UB-7 и UB-8, но според Владимир Павлов, който цитира архивни документи, съхранявани във Военноморския музей, командващият обединения германско-турски флот контраадмирал Сушон не желаел да има българи на неговите подводници.
“Подводник 18” (така се води в списъците на флота) принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоизместване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода - 5,3 възла. Любопитното е, че по време на ходовите изпитания у нас, проведени от комисия с председател капитан-лейтенант Рашко Серафимов, подводницата развива 7,84 възла над вода, но се потопява на 9 метра за 46 сек., докато по документи би трябвало да се потопи за 22 сек. По време на изпитанията първият български офицер-подводничар
Рашко Серафимов (завършил курса на Подводния офицерски клас в Русия и командвал подводницата “Пескар” през 1907 г.) проверява поведението на кораба на 52 метра дълбочина и възможностите на радиотелеграфния й апарат (на 35 км. от бреговата радиостанция “Франга”), като позивните на UB-8 (“НТ”) по време на това плаване са приети и от безжичната станция в Истанбул. Сред членовете на комисията са и първият командир на кораба - лейтенант Никола Тодоров и първият механик - специалистът III клас Тодор Стоилов. Като вахтен офицер (помощник-командир) на подводницата е назначен и нейният следващ командир и бъдещ адмирал мичман I ранг Иван Вариклечков, който по-късно написва книга за подводното дело. Няколко пъти подводницата излиза на плаване и под командването на дубльор-командира лейтенант Георги Славянов. Вероятно той е подготвян като командир за очакваната втора подводница. Подписът на Славянов като командир стои и на протокола за предаването на подводницата на французите след Ньойския договор (1919 г.).
UB-8 има сравнително голям район на плаване (1650 мили) и при икономична скорост от 5 възла има разход на гориво само 9 литра на час. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм. торпедни апарата и четири торпеда (две в апаратите, две запасни), 47-мм оръдие (според някои източници първоначално оръдието е 37-мм.) и една картечница “Максим” (обр. 1908 г.).
Вдигането на българския военноморски флаг над №18 се извършва в тържествена обстановка, но около церемонията не се шуми по вестниците, за да може да се запази за известно време в тайна попълнението в нашия флот. Със заповед по флота се задължават да присъстват всички свободни от наряд офицери и механици. За участниците и височайшите гости, сред които - престолонаследникът княз Борис и брат му княз Кирил, са осигурени четири миноносеца тип “Дръзки” за превозването им до Евксиноград. Шест представителни български и немски части минават в тържествен марш. Освен двама офицери и механик, екипажът включва и 14 “долни чинове”: един кондуктор (мичман) - електротехник, четирима корабници (главни старшини) - машинен, елетротехник, минно-машинен (торпеден) и рулеви, двама старши подофицери (старшини I степен) - рулеви и артилерист, седем младши подофицери (старшини II степен) - двама машинисти, двама торпедисти, един рулеви, двама радиотелеграфисти. Редови матроси няма. Според други данни щатният екипаж е бил от трима офицери, един фелдфебел, петима подофицери и осем матроси.
Първите бойни задачи под български флаг са изпълнени на 4 и 5 юли 1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно дозори в западната част на Черно море - от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 2 до 6 септември. На 7 септември обаче Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци “Быстрий” и “Громкий”. Става очевидно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Българското правителство прави постъпки и за закупуването на базиращата в Евксиноград UB-7. За съжаление на 26 септември тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва - командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Пешев от с. Акчар, Видинско.
По време на своето крайцеруване от 8 до 11 октомври между Кюстенджа и Мангалия, екипажът на подводницата извършва и първата бойна торпедна стрелба (в подводно положение) в нашата история. Позицията за атака на руски контраминоносец е неудобна за стрелба, но лейтенант Тодоров решава да рискува. От контраминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Последва масирана бомбардировка срещу №18, при това само на 14 метра дълбочина, но подводничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че: “... в същия момент, когато се даде торпедният изстрел, предпазителите на морегледа [перископа - А.П.] прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насоченият му удар и успя да се отклони”.
Засега най-подробно описание на бойната дейност на подводник №18 под български флаг е направено от Вълкан Вълканов, според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил седем бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преследват неприятелски кораби от различни класове. Цитираният автор твърди, че последният за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбардировка от руски кораби на този наш град.
На 5 май 1917 г. Министерският съвет одобрява проект за закупуване на нови бойни средства за флота, в който се предвижда поръчката на 4 до 6 подводници в Германия. В бюджета за 1918 г. са предвидени разходите за 4 подводници. Началникът на флота генерал-майор Константин Кирков обаче с огорчение констатира, че “както във Варна, така и в Берлин се правят постъпки, за да може да ни се вмъкне в ръцете един стар и негоден подводник”. Развитието на събитията обаче не позволява да се осъществи дори и тази неизгодна доставка. Стремежът на командването на флота, Министерството на войната и българското правителство да бъде усилен флота със съвременни бойни средства като подводниците е крачка напред в разбирането на неговата основна роля при отбраната на крайбрежието. Независимо, че Васил Радославов остава в историята като един от основните виновници за националната катастрофа, позитивното му отношение към флота заслужава отбелязване. За жалост то не е последвано от тези, които застават по-късно зад държавното кормило. Според официалния германски военноморски справочник “WEYERS TASCHENBUCH DER KRIEGSFLOTTEN” за 1916 г. в света тогава има само 10 държави, които притежават подводници. България е сред тях, наред с Великобритания, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.
Съдбата на подводница №18 е по-тъжна и от тази на целия ни флот след Ньойския договор. Съглашенците я отвеждат в Истанбул, откъдето тя повече не се завръща в България. По сведения от френски източници №18 е откарана на буксир до военноморската база в Бизерта (в тогавашната френска колония Тунис) и нарязана за скраб след изваждането от нея на необходимите части за поддръжка на други германски подводници, пленени от французите. Според сведения на очевидци пък последните сведения за нея са от 1921 г., когато са я видели захвърлена и разграбена на северния бряг на залива Златният рог. Откритата неотдавна в наши териториални води германска подводница от същия проект изведоха отново на дневен ред въпросът за съдбата на №18.
Още трима български подводничари загиват по време на Първата световна война. През март 1918 г. в Ирландско море намира своята гибел мичман II ранг Михаил Михов - стражеви (вахтен) офицер на германската подводница U-89. Това е второто и последно плаване по време на обучението му в Германия. Месец по-късно при същите обстоятелства не се завръща и стражевият офицер на U-104 мичман II ранг Димитър Светогорски. Още през ноември 1915 г. при поставяне на минно заграждение от руската подводница “Акула” в Балтийско море загива Стефан Калчев - флагмански минен офицер, емигрирал от България през 1910 г. Лейтенант Стефан Калчев е конструктор на нов тип плаваща мина, намерила практическо приложение в руския флот.
Капитан II ранг о. р. Атанас ПАНАЙОТОВ,
доктор по история
Снимките са от фонда на Военноморския музей - Варна
Очевидно заден ход е даден от германската страна и затова е взето и решението за продажбата на UB-8. В нашия флот подводницата е включена с тактически номер 18. Обяснението на Владимир Павлов е, че серията, произведена в Германия е от осем единици, които носят обозначенията от 1-1 до 1-8. Неоснователното сливане на двете цифри е предлог тя да се възприема като №18. Според други източници, този бордови номер българската подводница получава след изричното настояване на германската страна, за да не става объркване с техните подводници в Черно море.
UB-8 е първата германска подводница, изпратена на Източния театър на военните действия. По железниците в разглобен вид тя пристига до адриатическото пристанище Пола на 25 март 1915 г. На 2 май, след поредица от ходови изпитания, UB-8 се отправя към Турция и след труден 16-дневен преход пристига в Измир. Първият неприятелски параход праща на дъното край о-в Лемнос на 29 май. По-късно тя е прехвърлена за изпълнение на бойни задачи в Черно море. Италианският изследовател Франко Чекарели в своя публикация от 1991 г. твърди: “През месеците, непосредствено предшестващи влизането на България във войната, към флота биват присъединени два малки подводници, немска постройка (140-тонни, с по две торпедни тръби от 450 мм. и няколко 47 мм. оръдия). Те обаче продължават да са под германски флаг и функционират като учебни за бъдещите български екипажи”. Български моряци наистина са практикували на UB-7 и UB-8, но според Владимир Павлов, който цитира архивни документи, съхранявани във Военноморския музей, командващият обединения германско-турски флот контраадмирал Сушон не желаел да има българи на неговите подводници.
“Подводник 18” (така се води в списъците на флота) принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоизместване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода - 5,3 възла. Любопитното е, че по време на ходовите изпитания у нас, проведени от комисия с председател капитан-лейтенант Рашко Серафимов, подводницата развива 7,84 възла над вода, но се потопява на 9 метра за 46 сек., докато по документи би трябвало да се потопи за 22 сек. По време на изпитанията първият български офицер-подводничар
Рашко Серафимов (завършил курса на Подводния офицерски клас в Русия и командвал подводницата “Пескар” през 1907 г.) проверява поведението на кораба на 52 метра дълбочина и възможностите на радиотелеграфния й апарат (на 35 км. от бреговата радиостанция “Франга”), като позивните на UB-8 (“НТ”) по време на това плаване са приети и от безжичната станция в Истанбул. Сред членовете на комисията са и първият командир на кораба - лейтенант Никола Тодоров и първият механик - специалистът III клас Тодор Стоилов. Като вахтен офицер (помощник-командир) на подводницата е назначен и нейният следващ командир и бъдещ адмирал мичман I ранг Иван Вариклечков, който по-късно написва книга за подводното дело. Няколко пъти подводницата излиза на плаване и под командването на дубльор-командира лейтенант Георги Славянов. Вероятно той е подготвян като командир за очакваната втора подводница. Подписът на Славянов като командир стои и на протокола за предаването на подводницата на французите след Ньойския договор (1919 г.).
UB-8 има сравнително голям район на плаване (1650 мили) и при икономична скорост от 5 възла има разход на гориво само 9 литра на час. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм. торпедни апарата и четири торпеда (две в апаратите, две запасни), 47-мм оръдие (според някои източници първоначално оръдието е 37-мм.) и една картечница “Максим” (обр. 1908 г.).
Вдигането на българския военноморски флаг над №18 се извършва в тържествена обстановка, но около церемонията не се шуми по вестниците, за да може да се запази за известно време в тайна попълнението в нашия флот. Със заповед по флота се задължават да присъстват всички свободни от наряд офицери и механици. За участниците и височайшите гости, сред които - престолонаследникът княз Борис и брат му княз Кирил, са осигурени четири миноносеца тип “Дръзки” за превозването им до Евксиноград. Шест представителни български и немски части минават в тържествен марш. Освен двама офицери и механик, екипажът включва и 14 “долни чинове”: един кондуктор (мичман) - електротехник, четирима корабници (главни старшини) - машинен, елетротехник, минно-машинен (торпеден) и рулеви, двама старши подофицери (старшини I степен) - рулеви и артилерист, седем младши подофицери (старшини II степен) - двама машинисти, двама торпедисти, един рулеви, двама радиотелеграфисти. Редови матроси няма. Според други данни щатният екипаж е бил от трима офицери, един фелдфебел, петима подофицери и осем матроси.
Първите бойни задачи под български флаг са изпълнени на 4 и 5 юли 1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно дозори в западната част на Черно море - от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 2 до 6 септември. На 7 септември обаче Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци “Быстрий” и “Громкий”. Става очевидно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Българското правителство прави постъпки и за закупуването на базиращата в Евксиноград UB-7. За съжаление на 26 септември тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва - командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Пешев от с. Акчар, Видинско.
По време на своето крайцеруване от 8 до 11 октомври между Кюстенджа и Мангалия, екипажът на подводницата извършва и първата бойна торпедна стрелба (в подводно положение) в нашата история. Позицията за атака на руски контраминоносец е неудобна за стрелба, но лейтенант Тодоров решава да рискува. От контраминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Последва масирана бомбардировка срещу №18, при това само на 14 метра дълбочина, но подводничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че: “... в същия момент, когато се даде торпедният изстрел, предпазителите на морегледа [перископа - А.П.] прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насоченият му удар и успя да се отклони”.
Засега най-подробно описание на бойната дейност на подводник №18 под български флаг е направено от Вълкан Вълканов, според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил седем бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преследват неприятелски кораби от различни класове. Цитираният автор твърди, че последният за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбардировка от руски кораби на този наш град.
На 5 май 1917 г. Министерският съвет одобрява проект за закупуване на нови бойни средства за флота, в който се предвижда поръчката на 4 до 6 подводници в Германия. В бюджета за 1918 г. са предвидени разходите за 4 подводници. Началникът на флота генерал-майор Константин Кирков обаче с огорчение констатира, че “както във Варна, така и в Берлин се правят постъпки, за да може да ни се вмъкне в ръцете един стар и негоден подводник”. Развитието на събитията обаче не позволява да се осъществи дори и тази неизгодна доставка. Стремежът на командването на флота, Министерството на войната и българското правителство да бъде усилен флота със съвременни бойни средства като подводниците е крачка напред в разбирането на неговата основна роля при отбраната на крайбрежието. Независимо, че Васил Радославов остава в историята като един от основните виновници за националната катастрофа, позитивното му отношение към флота заслужава отбелязване. За жалост то не е последвано от тези, които застават по-късно зад държавното кормило. Според официалния германски военноморски справочник “WEYERS TASCHENBUCH DER KRIEGSFLOTTEN” за 1916 г. в света тогава има само 10 държави, които притежават подводници. България е сред тях, наред с Великобритания, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.
Съдбата на подводница №18 е по-тъжна и от тази на целия ни флот след Ньойския договор. Съглашенците я отвеждат в Истанбул, откъдето тя повече не се завръща в България. По сведения от френски източници №18 е откарана на буксир до военноморската база в Бизерта (в тогавашната френска колония Тунис) и нарязана за скраб след изваждането от нея на необходимите части за поддръжка на други германски подводници, пленени от французите. Според сведения на очевидци пък последните сведения за нея са от 1921 г., когато са я видели захвърлена и разграбена на северния бряг на залива Златният рог. Откритата неотдавна в наши териториални води германска подводница от същия проект изведоха отново на дневен ред въпросът за съдбата на №18.
Още трима български подводничари загиват по време на Първата световна война. През март 1918 г. в Ирландско море намира своята гибел мичман II ранг Михаил Михов - стражеви (вахтен) офицер на германската подводница U-89. Това е второто и последно плаване по време на обучението му в Германия. Месец по-късно при същите обстоятелства не се завръща и стражевият офицер на U-104 мичман II ранг Димитър Светогорски. Още през ноември 1915 г. при поставяне на минно заграждение от руската подводница “Акула” в Балтийско море загива Стефан Калчев - флагмански минен офицер, емигрирал от България през 1910 г. Лейтенант Стефан Калчев е конструктор на нов тип плаваща мина, намерила практическо приложение в руския флот.
Капитан II ранг о. р. Атанас ПАНАЙОТОВ,
доктор по история
Снимките са от фонда на Военноморския музей - Варна