НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
ЩРИХИ КЪМ ПОЛИТИКАТА НА БЪЛГАРИЯ ПО
ДУНАВСКИЯ ВЪПРОС ПРЕЗ 1918 Г.

През последните години научният интерес към българската военна история нарасна значително вследствие на различни причини. Важно значение сред тях има утвърждаващото се разбиране, че задълбоченото осмисляне на историческото битие на нашия народ изисква детайлно познаване на посочената проблематика. Това заключение засяга и участието на България в Първата световна война, която е драматично събитие с трайни последици за развитието на страната ни в ново и най-ново време.
До началото на световния военен конфликт политиката по Дунавския въпрос не е изведена на преден план от правителствата в София. През периода 1879 – 1883 г. страната ни прави несполучливи опити да се намеси в борбата за завоюване на позиции по дунавския воден път. Тогава великите сили, а в пряк смисъл Австро-Унгария и Германия, не допускат васална България да участва в Европейската дунавска комисия (ЕДК), тъй като възприемат този колективен международен орган, създаден непосредствено след Кримската война (1853 – 1856 г.), като институция, която ще им гарантира стопанско и политическо превъзходство не само на Балканите, но и в един по-широк географски ареал, обхващащ Черно море, Кавказ и Близкия изток.
Особено настойчиви в усилията си за утвърждаване на своята хегемония по
Долен Дунав са висшите политически и военни кръгове във Виена и Будапеща. Вън от съмнение е, че за тях голямата река е “централната улица на Европа” и те правят всичко възможно, за да владеят тази мощна транспортна артерия, даваща им изключителни  възможности да наложат своето влияние  в Европейския югоизток. В стремежа си към твърдо и неотклонно следване на  този политика, която е издигната до нивото на имперски приоритет, в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Хабсбургската монархия на практика няма сериозни конкуренти: Германия се стреми да се наложи като световна морска сила, докато Русия, след претърпения разгром във войната с Япония през 1905 г., е принудена да изразходва колосални суми за възстановяване на своя тихоокеански флот. В резултат на това в навечерието на Първата световна война Австро-Унгария разполага с комфортна преднина спрямо останалите дунавски държави, гарантирана от нейните четири речни параходни компании -  Първото австрийско императорско и кралско параходно дружество, Унгарското кралско параходно дружество, Унгарското речно параходно дружество и Южногерманското параходно дружество. Неподлежащ на съмнение факт е, че когато става въпрос за корабоплаването по р. Дунав, австрийците не се ръководят от старогерманския девиз “Много врагове  - голяма слава”.
До 1914 г. България не успява да завоюва сериозни  позиции по дунавския воден път, тъй като не разполага с времеви и финансов ресурс, който да й позволи да създаде свой модерен и добре оборудван речен плавателен парк. Възможности за наваксване на изоставането са налице едва след подписването на сепаративния мирен договор между държавите от Четворния съюз и Съветска Русия на 3 март 1918 г. Броени дни преди приключването на мирните преговори в Брест-Литовск, Австро-Унгария и Германия постигат договореност – на мястото на (ЕДК)  да бъде създадено Черноморско управление в Браила, което да  ръководи корабоплаването по Долен Дунав, включително по морския участък от Галац до Сулина. Двете германски империи изграждат с ускорени






юни 2009 г.
Сградата на Европейската дунавска комисия, 1918 г.
Изглед от пристанището в Сулина
Изглед от пристанището в Тулча
Фарът в Сулина
темпове свои пристанищни комендатури, без да уведомят за това Щаба на действаща армия в Кюстендил. Особено груб, а на моменти дори и арогантен, е тонът на австро-унгарските пристанищни власти към българските войскови подразделения в град Тулча, разквартирувани в сградите на ЕДК. Това налага лично началник-щаба на Трета армия генерал Стефан Попов да се заеме със случая. По негово настояване Щабът на Военноморския флот във Варна определя трима способни и енергични морски офицери - Георги Даскалов, Димитър Фичев и Аспарух Митрошанов, които са назначени за пристанищни коменданти съответно в Тулча, Сулина и Браила. Същевременно по инициатива на командира на Флота генерал Константин Кирков на 24 март 1918 г. за Тулча отплава торпедоносецът “Дръзки”.
Плаването на прославения боен кораб до новото си местоназначение се натъква на редица трудности, предизвикани от капитаните на австро-унгарските и румънските военни стационарни кораби в Сулина. В крайна сметка морските офицери на Хабсбургската монархия и Румъния са принудени да отстъпят под натиска на генерал-фелдмаршал Август фон Макензен  - главнокомандващ на съюзните войски в окупираната част на Румъния. По негова заповед, за чието изпълнение носи отговорност лично германският военен представител на мирните преговори в Букурещ - генерал Емил Хел, торпедоносецът отплава за Тулча. В конкретния случай водещата държава в Четворния съюз застава на страната на България предвид на твърдото си убеждение, че “австрийците са отишли много далеч в своята дунавска политика”.
Акостирането на “Дръзки” на 29 март 1918 г. в най-голямото ни пристанище по морския участък на реката е истински празник за местното българско население, което акламира бурно екипажа и го засипва с цветя. Възкръсва надеждата, че не само Тулча, но и цяла Северна Добруджа, намираща на практика под властта на Германското етапно управление, ще бъде неразделна част от свободното отечество.
В контекста на изложените съображения следва да се отбележи, че министър-председателят д-р Васил Радославов е запознат с трудностите, срещани при изграждането на военни служби по морския участък на р. Дунав. Но както той, така и целият кабинет, отстояват мнението, че от първостепенна политическа важност е  възвръщането на Северна Добруджа към България, а не създаването на горепосочените пристанищни служби. Тази позиция на премиера очевидно не е достатъчно добре премислена и аргументирана, тъй като функционирането на службите не противоречи, а напротив - то е в съзвучие с полаганите усилия от правителството за решаването на Добруджанския въпрос.
До края на Първата световна война българските пристанищни комендатури в Тулча, Браила и Сулина работят целенасочено и енергично за отстояване на националните ни интереси по морския участък на голямата река. За това свидетелства фактът, че от края на март до началото на октомври 1918 г. нашите речни търговски параходи - “Варна”, “Херман”, “Ида” и “Нацул Попов”,  извършват няколко десетки рейса до пристанище Тулча.
При проучването на масива от български и чужди документи по разглежданата проблематика неизбежно надделяват чувствата на съжаление и неудовлетвореност относно пропуснатите възможности за утвърждаване на страната ни като фактор в корабоплаването по р. Дунав. Загубата на Първата световна война от Четворния съюз отлага за продължителен период от време действията на България в тази насока.
Проф. дин ВЕЛИКО ЛЕЧЕВ
ДОКУМЕНТ ОТ ТОВА ВРЕМЕ
В подкрепа на написаното от проф. дин Велико Лечев обнародваме документ, който се съхранява във фонда на Военноморския музей – Варна. Това е радиограма, подписана от началника на Флота генерал-майор Константин Кирков и от началника на Щаба на Флота капитан-лейтенант Георги Купов. Адресирана е до капитан-лейтенант Димитър Фичев. Изпратена е на 25 март 1918 г., ден след отплаването на „Дръзки” от Варна. В радиограмата се заповядва на Фичев да остане за български пристанищен комендант до второ разпореждане, а „Дръзки” веднага да замине за Тулча. Командването на Флота е убедено, че дейността на капитан-лейтенанта в Сулина ще бъде спъвана и от съюзните, и от румънските власти, поради което му препоръчва той да им възразява и да ги информира, че присъствието му там е „в изпълнение на член втори, пункт 1 и 2 от предложението, направено на руманските делегати и подписано от тях в мореплавателната комисия в Букурещ”. Препис от този документ се изпраща по друг български торпеденосец, който на 26 март 1918 г. отплава за Тулча през Сулина.
Радиограмата показва предвидливостта и прозорливостта на командването на Флота, което правилно подхожда към решаването на въпроса за българското военноморско присъствие в този важен за България район. Присъствието на български пристанищни коменданти в трите дунавски пристанища е подкрепено с пребазирането на два от общо
Оригиналът от радиограмата, изпратена на 25 март 1918 г. от командването на Флота до миноносеца (торпедоносеца) „Дръзки”, който вече е в пристанище Сулина.
петте (шестият - „Шумни”, е потопен на 11 септември северно от Варна след натъкването му на руска мина) наши торпедоносеца. Проучването на други документи показва, че другият торпедоносец е бил „Летящи”. Плаванията на двата български бойни кораба в морския участък на Дунава вдъхва увереност у екипажите на българските речни търговски кораби, които проф. дин Велико Лечев посочва, като постоянно поддържащи линията между Тулча и другите български речни пристанища. Това е основание за макар и краткотрайно самочувствие на местното българско население в този край. Това е и основание този епизод от националната ни военна и военноморска история да не бъде забравян.
АТАНАС ПАНАЙОТОВ,
доктор по история








:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::