НОВИНИ
ДОКУМЕНТИ
:: начало :: търсене в сайта :: морски вестник :: библиотека :: морски колекции :: спомени :: за нас :: коментар ::
МИТОВЕ И ПОЛУИСТИНИ ЗА  БУНТА НА КРАЙЦЕРА „НАДЕЖДА” (1918 г.)
Бунтът на група български военни моряци на учебния крайцер „Надежда” в украинското пристанище Севастопол (15 декември 1918 г.) е събитие, достатъчно преекспонирано в българската историография преди 1989 г. Този епизод осигурява част от флотското „присъствие” в добре организираната просъветска и прокомунистическа пропаганда и фиксира определен актив на Българската комунистическа партия (БКП) пред Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС), при това реализиран още преди периода на т.н. „болшевизация” на тесните социалисти. Героизацията на събитието в художествена книга, игрален филм, публикуването на редица спомени и др. измества на заден план обективните исторически изследвания с цел безкритично възприемане на многократно повтаряните щампи от рода на: „Бунтът на „Надежда” е едно малко звено от интернационалното движение в подкрепа на съветската страна. Затова като събитие то заема определено място в историята на българското революционно движение и в революционните традиции на флота”. Освен като проява на класово осъзнати моряци в подкрепа на Октомврийската революция (1917 г.) бунтът на „Надежда” е пропагандиран също като флотската част от Войнишкото въстание (септември 1918 г.) и „отглас на революционното движение в България”.
В пропагандата на тези постановки активно се включват и адмирал Иван Добрев (заместник-министър на отбраната, командвал ВМС от 1960 до 1972 г.) и адмирал Васил Янакиев (командвал ВМС от 1972 до 1990 г.). За придаването на по-голяма автентичност на идеологическата украса на бунта към неговите апологети е привлечен и капитан І ранг Кирил Халачев (командвал ВМС от 1947 до 1950 г.) – интербригадист и антифашист, офицер с авторитет както сред партийния актив, така и сред военните моряци. Едва в наши дни един от изследователите на събитието и един от дългогодишните пропагандисти на ВМС оповестиха съществени подробности за „обратната страна на медала”.
Сега, 90 години от събитието, този т. н. революционен бунт се нуждае от задълбочено изследване, за да се снеме от него прекалената идеологическа окраска, за да се покажат митовете и полуистините. Парадоксът, който досега не е бил забелязан от досегашните изследователи, е следният: до 1952 г. нито историците на БКП, нито командването и политотделът на българския военен флот нямат никаква представа за това, че на “Надежда” е имало някакъв революционен бунт, а още по-малко той да е бил свързан с Октомврийската революция. На 3 март 1952 г. началникът на политотдела на флота капитан І ранг Парашкевов пише писмо до изселения в ловешкото село Слатина о.з. капитан І ранг Борис Стателов (командир на кораба по време на бунта) с шест въпроса относно съдбата на крайцера “Надежда”. Едва въпрос № 6 е свързан с бунта, но съдържанието му пък в замяна на това е твърде показателно:
“На 15 декември 1918 г. на кораба станал НЯКАКЪВ [подч. – Ат. П.] бунт, за което са били съдени и осъдени редица моряци. Можете ли да ни осветлите този бунт по-точно: с каква цел е организиран, кой е организаторът, има ли пръст в него нашата Комунистическа партия или Болшевишката, имате ли сведение за някои от моряците – участници в бунта – живи и какво работят, къде се намират”. От тук нататък нещата се ускоряват благодарение на идеологическия апарат на управляващата партия. Всъщност поводът за писмото на Парашкевов е публикацията на съветския историк Михаил Бирман “Контрареволюционната роля на САЩ и Антантата в България през 1918 – 1919 г.” в сп. “Вопросы истории”, кн. 5 от 1951 г. Там той пише: “На 15 декември 1918 г. избухна въстание на кораба от българския военен флот “Надежда”, който се намираше на севастополския рейд. Това въстание предшестваше Априлското въстание през 1919 г. във френския флот в Черно море под ръководството на Андре Марти. С помощта на британската военноморска ескадра командването на
Учебният крайцер “Надежда”, пощенска картичка от началото на ХХ век. Корабът е в състава на българския военен флот от 1898 до 1918 г.
„Бунтът на крайцера „Надежда”, худ. Христо Нейков. Илюстрацията е публикувана в албума „Военноморски флот на Н. Р. България”, С., 1968, с. 31
Капитан І ранг Борис Стателов (1886 – 1959 г.). Снимката е от фонда на Военноморския музей – Варна.
Моделът на крайцера „Надежда”, изработен от завода-производител – „Ателие е шантие дьо ла Жиронд” в Бордо, Франция, се съхранява във Военноморския музей – Варна. Понастоящем е изложен в Щаба на ВМС във Варна.
Пощенска картичка, изпратена от моряк, служил на „Надежда” през 1917 г. до негови близки. Изобразява учебния крайцер и търговски кораб в замръзналите води на Варненското пристанище през 1909 г. Оригиналът се съхранява във Военноморския музей – Варна.
Част от командния състав на крайцера през 1909 г. пред крайцера, 1909 г.
Антантата потъпка въстанието на българските моряци”. Тези три изречения са достатъчни, за да се завърти пропагандната машина на БКП, още повече, че Михаил Бирман е публикувал своето съобщение четири години по-рано, но тогава никой в България не обръща внимание на този факт.
Всъщност, Бирман не употребява понятието „революционен бунт”, а „въстание”. Защо тази негова трактовка не е възприета? Вероятно защото екипажът на „Надежда” е наброявал двадесетина души и мащабите на проявата не съответстват на понятието „въстание”, което предполага много по-голяма масовост. Независимо от това, сигналът за действие е даден. Тогавашната българска пропаганда бърза да навакса изоставането във времето и започва да разработва темата според своите правила. Бирман никъде не споменава, че „въстанието” е инспирирано от идеите и влиянието на Октомврийската революция,
нито пък, че моряците от „Надежда” „...показват на чуждестранните моряци [от окупиралата Севастопол съглашенска ескадра - Ат. П.] пътя, по който може да се помогне на смъртно застрашената Съветска република”. Това, очевидно няма значение за по-нататъшните действия на идеологическия апарат на БКП.
Цитираните три изречения на съветския историк са послужили като мото към повестта на Димитър Добревски “Бунтът на крайцера “Надежда”, излязла от печат у нас на 26 юни 1952 г. Едва половин година по-късно е дадено първото разрешение за преглед на архивното дело по обвинението срещу разбунтувалите се моряци от „Надежда”. Решението на съответния началник на отдел в МВР е: „Предвид на това, че съдебно дело № 192/1919 г. не представлява оперативен интерес, намираме, че може да бъде предоставено за преглед от др. Златка Янева Лаптева, уредник при Музея на революционното движение в България, в отдел VIII в присъствието на наш о.р. [оперативен работник - Ат. П.]”.
Повестта, за която Стателов на офицерско събиране в Дом „Народен флот” през 1954 г. казва, че е написана в стил Жул Верн, което не е далече от истината, изпреварва научните исторически изследвания. Така, по чисто идеологически причини в следващите публикации се търсят аргументи за защита на художественото произведение, а не за изясняване на историческата истина. Още повече, че по същата тема е създаден и български игрален филм. Година след излизането на повестта са публикувани спомените на члена на екипажа Щерю Тодинов, през 1955 г. във “Военноисторически сборник” излиза статията на капитан ІІ ранг Васил Попов, а три години по-късно темата “Надежда” е експлоатирана в същия дух в книгата на капитан ІІ ранг Васил Попов и капитан ІІІ ранг Стоян Стоянов “Страници от историята на българския Военноморски флот”. През 1960 г. случаят вече е сред препоръчителните четива за матросите. Не закъсняват и публицистичните изяви на самия организатор на бунта Спас Спасов.
Капитан І ранг Стателов отговаря два дни след получаването на писмото от капитан І ранг Парашкевов, но адресира писмото си до командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов. В него той недвусмислено твърди: “Не допущам, за честта на ВКП (б) и на БКП, че Спасов, който не беше комунист, е действал по нареждане и с участието на една от двете партии, защото ако се допусне, че една от тия две партии е имала участие в това събитие, то би следвало след бягството си от затвора да влезе в контакт и да иска съдействие от БКП или да се добере, след преминаване на границата, до СССР и да остане последователен на идеите и действията си. Спасов, недостатъчно културен, груб, материалист, лесно екзалтиращ се и безразсъден, е абсолютно лишен от чистия идеализъм на болшевиците или комунистите… От друга страна, пристанището Севастопол и корабостроителницата, оградена с висока каменна стена, бяха силно охранявани отначало от германци, а след това от англичани - една изолирана акция би била без успех и без реални последици. Убийството, извършено от Спасов, е лишено от идейност и цел.”
През 1968 г. Иван Казаков, един от апологетите на бунта на крайцера „Надежда”, признава в своя публикация: „Обърнахме се за съдействие към Централния военноморски музей в Ленинград и към музея на Черноморския флот в Севастопол. Получихме почти един и същ отговор: „... Полное отсуствие документов по данному вопросу, видимо обясняется тем, что Севастополь тогда находилса в руках врагов и большевисткие организации работали в подполье”. Как пък нито един от болшевиките, влезли във връзка и разпространили своите идеи сред „бунтовния” екипаж, не е написал нито ред за „Надежда” в своите спомени? Така увисва във въздуха и написаното година по-рано от капитан І ранг Кирил Халачев, който никъде в цитираната по-горе статия не обяснява защо по времето, в което е командвал военния флот (1947 - 1950 г.), не е направено нищо за популяризиране на революционния бунт на „Надежда”.
До 1989 г. като че ли единствено Владимир Павлов прави опит "да даде едно по-вярно изясняване на бунта на моряците от крайцера "Надежда", като посочва, че в някои изследвания се "преувеличава твърде много ролята на командира на кораба в причините за избухването на бунта". Тази констатация обаче не намира подкрепа от други автори. Още към 1970 г. тогавашният директор на Военноморския музей капитан ІІ ранг Ради Боев поставя пред секретаря на партийния комитет на Щаба на ВМФ полковник Петко Велев въпроса, че около политизирания и героизиран бунт на крайцера „Надежда” има много неверни твърдения. Разсъжденията му са логични: има извършено убийство на офицер във военно време, има неизпълнение на заповеди също във военно време, има тежка и сложна обстановка на кораба, но не по вина на командира... Но времената са други и тези негови разсъждения остават тайна за широката флотска общественост. Информация за този случай се съдържа в спомените на П. Велев, писани през лятото на 2006 г.
Опит за възстановяване на доброто име на капитан І ранг Стателов след 1989 г. прави Йото Йотов в краеведското изследване "Балканджията - моряк".  Той посочва, че след 1944 г. "надделяваха емоциите над разсъдъка", поради което и опитът на Стателов лично да се защити през 1953 г. пред офицерското събиране в Дом "Народен флот" - Варна, не е приет. Когато той осветлява и оправдава действията си по време на бунта на "Надежда", след репликата (вероятно на командващия флота контраадмирал Бранимир Орманов) "Вълкът козината си променя, но нрава не!", на всички присъстващи става ясно, че "с него е приключено веднъж завинаги и страниците с героичното му минало през войните се затварят".
Дейността на капитан-лейтенант Стателов по време на ремонта на “Надежда” си заслужава по-подробно проучване. До 1989 г. до следственото дело на Шуменския областен съд № 372 от 1918 г., съхранявано в Архива на МВР, са допуснати неколцина изследователи, сред които капитан ІІ ранг Васил Попов, автор на публикации от 1955 и 1958 г. Част от необходимите архивни източници се съхраняват във Военноморския музей като преписка, съдържаща 36 документа. В официално сведение от Щаба на Флота за радиообмена между Варна и Одеса за 1918 г. се съдържа красноречивата информация, че от общо 688 радиограми 227 са от Стателов до Щаба на Флота, а само 53 - от Щаба на Флота до Стателов. На практика на повече от четири донесения от Стателов се пада по един отговор. От внимателния прочит на преписката става ясно, че в повечето случаи той е оставен да се оправя сам с тежки проблеми - без нужната финансова и дипломатическа подкрепа.
Още на 20 септември 1918 г. капитан-лейтенант Стателов издава своята “Заповед № 1 по учебния кръстосвач “Надежда”, в която в детайли разпорежда как ще преминава живота на екипажа по време на ремонта. Той търси съдействието на Щаба на Флота за получаването на вестник “Военни известия” и книжките от поредицата “Войнишка библиотека”, както и за уреждането на личната кореспонденция. Незабавно издейства връщането във Варна на демобилизираните подофицери и моряци, като не пропуска да доложи деморализиращото им влияние върху оставащите на кораба военнослужещи. Успява да издейства получаването на хранителни припаси от германско тилово поделение и организира храненето на екипажа в обща столова, за да нямат почва никакви слухове за злоупотреби. Усилията му обаче не се увенчават с успех. Затова в поверителния си рапорт от 26 октомври 1918 г. той съобщава на началника на Флота:
“Дълг ми е, господин генерал, да Ви донеса за духа и дисциплината на оставената при мене команда. Хора, събрани от разни части от Флота, случайно попаднали на кръстосвача, в тях липсва най-елементарното войнишко чувство към кораба. Изпратени (по-голямата част от Минната рота) в Севастопол само за известно време, стоенето тук им тежи, без да съзнават, че те и тук, в тежки за Отечеството дни са полезни. Събитията в България, неизвестността, в която се намират всички тук, деморализиращото влияние на запасните, които заминаха, и на местната среда, в която те, неизбежно, колкото и да е нежелателно, се докосват, се отразиха твърде пагубно върху командата. Липсата на пари, съобщение и писма, отношението на германските морски власти, дойдоха да усилят това пагубно влияние. А слуховете, които циркулират тук, че германците ще си отидат, защото ще дойдат английската и французка ескадри, предизвиква у тях чувство на панически страх за живота им… И командата няма оня вид и дисциплина, в който през ред години е възпитаван истинския български моряк”.
Този рапорт би трябвало да послужи за ответна началническа реакция, още повече, че по това време началник на Флота е генерал-майор Константин Кирков, който е бащата на българската военна педагогика и би могъл като специалист да предвиди накъде вървят нещата с екипажа на “Надежда”. Още повече, че с друг поверителен рапорт от същата дата Стателов връща в България и предлага на началника на Флота да бъде даден под съд подофицера Стойко Врачев за контрабандна дейност. Събитията се развиват скоротечно, а единствената реакция от Щаба на Армията е разпореждане до Щаба на Флота от 30 октомври 1918 г.: Да се чака докато съединените флоти на Съглашението проникнат в Черно море. Тогава началникът на Флота да изпрати специалисти хора, които да прегледат парахода и се произнесат за ремонта му”. Разпореждането до Стателов придобива следната редакция, подписана от началник-щаба на Флота капитан-лейтенант Георги Купов на 3 ноември с. г.: „Надежда” да чака с ремонта, докато получите заповед повторно.”
На 5 ноември с. г. след поредния рапорт на Стателов Щабът на Флота все пак реагира, макар и с голямо закъснение, с рапорт до оперативния отдел на Щаба на Армията, в който се описва състоянието на „Надежда” - техническото, а не това на екипажа, и се настоява „да се подигне въпроса пред командующия войските на Съглашението и флота им в Черно море да вземат крейсер „Надежда” под своя закрила и да разрешат продължаване на ремонта му при условия, при които той бе почнат през германската окупация на Севастопол”.  На 16 ноември с.г. Щабът на Армията с телеграма само потвърждава, че Стателов остава на длъжността командир на „Надежда”. Въпреки всичко, разтревоженият офицер продължава да очаква някаква друга реакция от Щаба на Флота и на 18 ноември с. г. лаконично припомня: „ Верфът [корабостроителницата -  от руски, бел. Ат. П.] затворен. Поправката спряна. Моля заповед”. Резолюцията на изпълняващия длъжността командващ Флота капитан ІІ ранг Рашко Серафимов е още по-лаконична: „Да се чака”.
Тъй като досега не е издирен и обнародван документ, с който генерал Кирков, командвал Флота до 12 май 1919 г. да иска съдействие от Щаба на Действащата армия за връщането на “Надежда” при променената ситуация, част от вината за влошаването на обстановката там носи и той, и неговите заместници в Щаба на Флота. Не е известно дали са задействани дипломатическите представители във връзка с молбата на Стателов да информират Англия и Франция за статуса на кораба в Севастопол. 
А обстановката там наистина върви към неблагоприятна развръзка. Точно месец след цитирания тревожен рапорт Стателов издава своята Заповед № 17 във връзка с пристигането в Севастопол на кораби на “бившите наши врагове” Англия, Франция, Италия и Гърция. Вероятно и тази реакция на Щаба на Флота се съдържа в констатацията на Стателов в радиограма от 19 ноември 1918 г. до началника на Флота, че на множеството свои рапорти и запитвания: “До сега никакъв отговор не съм получил”. На 7 декември 1918 г. Стателов отново припомня исканията си, изложени в четири рапорта и в три радиограми, “защото последствията от неуреждането на паричния въпрос за екипажа на поверения ми кръстосвач не мога да нося аз. Те ще са пагубни за дисциплината, морала и доброто име на българина тук”. Ден по-късно Стателов изпраща поредния си рапорт, където донася, че е имал сериозен сблъсък с началник-щаба на френската ескадра, който му разпоредил веднага да спусне българското знаме на “Надежда”, “за да не го виждал повече”.  Българският офицер отговаря, че това може да стане само след изрична заповед от българското командване или след приемането на условията за примирието с България.
Финалът на това донесение още веднъж доказва в каква обстановка е бил принуден да действа Стателов: “Най-настоятелно моля да ми изпращате периодически куриер с необходимите инструкции, за да не бъда както до сега оставен в неведение относно такива важни въпроси, какъвто е тук изложеният. Освен това, необходимо е да ми се отговори на ред подавани от мен рапорти, защото не виждам причина и основание да бъда забравен от Флота”. Но командирът на “Надежда” на практика е забравен. Осем дни след този рапорт избухва т. н. революционен бунт, който е причината Стателов да бъде незаслужено неглижиран от повечето изследователи на военноморската ни история.
Въпреки че подробните разяснения на Стателов по събитията, станали на крайцера на 15 декември 1918 г., са стенографирани през 1954 г. и се съхраняват във Военноморския музей, те не са били досега обект на задълбочено проучване и обнародване нито преди, нито след 1989 г. Те не само че не са лишени от логика, но и съвпадат с описаните в обстоятелствата по делото, посочени в обвинителния акт от 31 март 1919 г. на варненския полеви военен прокурор и заслужават вниманието на изследователя:
„При тъй създадената психическа обстановка в деня на убийството [на мичман І ранг Бакърджиев - бел. Ат. П.], Спасов [убиецът на Бакърджиев - бел. Ат. П.] успял да увещае командата колективно да искат да ги върнат в България. Аз отхвърлих тази им колективна постъпка и към обед заповядах да се строи командата... Явих се при тях сам и без оръжие. Разпитах ги по отделно. Отговарях им по отделно, говорих им общо. В резултат за мен се уясни, че те, под уплахата на Спасов са разложени дисциплинарно, че тяхното стоене на кораба е абсолютно безцелно и за да предотвратя евентуални усложнения, аз реших да не изчакам английското командване да ни изведе от кораба и да ни плени, и им обещах да моля още днес английското командване да ги изпрати с изтребител [контраминоносец - бел. Ат. П.] във Варна. Те останаха доволни и на поздрава отговориха задружно. Спасов ми командва както при влизането, така и при излизането ми. Казах им да се говят за път. Дадох им обяд. След това пуснах редовно свободната вахта (в нея влизаше и Спасов) в отпуск. Лично аз присъствах.
След това аз отидох в английския адмиралски броненосец и молих адмирала да разпореди командата на кораба да бъде отведена с изтребител във Варна. Той ми обеща да ми даде изтребител на слудващата сутрин. Когато дойдох до входната врата на корабостроителния район, за да отида на кораба и зарадвам командата, портиерът ми съобщи, че на кораба е убит офицер, който е хвърлен в морето и че английските патрули заловили убиеца и уплашения екипаж.
Отивайка на английския щабен кораб, аз оставих на кораба инж. лейтенант Буков и техническия мичман І ранг Бакърджиев, казах им целта на излизането ми, като им дадох инструкции да бъдат тактични с командата до моето завръщане. Лейтенант Буков напуснал своеволно кораба - излязъл в града. Мичман Бакърджиев, който е бил в лоши отношения със Спасов (и двамата от Морското училище), преди да се върне Спасов от отпуск, разпоредил по свой почин да се приберат пушките на командата, което било изпълнено и пушките били заключени от Бакърджиев. Когато Спасов се върнал, видял, че пушките са прибрани, отишъл сам при Бакърджиев да иска обяснение от него. Мичман Бакърджиев се отнесъл грубо с него, произлязло скарване и взаимни оскърбления. Спасов, озлобен и от страх да не би Бакърджиев пръв да извади револвера, застрелва го с револверни изстрели в каюткомпанията на кораба. Пак уплашен от стореното, с изваден револвер заповядва на някои от командата да му помогнат да го хвърлят в морето, след което смъртно уплашен избягва сам от кораба и бива заловен от английския патрул, който чул изстрелите. Англичаните задържаха цялата команда.
На следния ден сутринта английското командване вместо да задържи в плен екипажа, по моя молба откара целия на екипаж на кораба заедно със Спасов във Варна. Спасов сполучил да избяга от затвора, минал границата и отишъл в Алжир, гдето с течение на времето забогатява, оженил се е там, съдържа аператив и гостилница и притежава къща - това ми съобщиха негови родственици. ... От изложеното по-горе, от съдебното дирене и по моя лична преценка в това събитие нямат никакво отношение нито ВКП (б), нито БКП”.
След 1944 г. Борис Стателов е изселен в ловешкото село Слатина. Започналата преписка с него през 1952 г. по повод излезлия на дневен ред бунт на крайцера “Надежда”, включва и писмо от полковник Иван Аржентински - по-късно известен български писател. На 3 май 1953 г. той задава писмено седем въпроса, като го информира, че знае от бившия му началник - морският офицер Альов, че събитията, описани в повестта “Бунтът на крайцера “Надежда”, не съвсем отговарят на истината. Стателов дипломатично отговаря, че първо трябва да се изяснят кой е питащият, какъв е мотивът му да се интересува за тази история и кой е авторът на тази повест. Други документи по тази кореспонденция, съхранена в архива на семейство Стателови, няма.
Бунтът на крайцера „Надежда” е изолиран случай, който не оказва влияние на развитието на събитията у нас в края на Първата световна война. Той не може да бъде пришит нито към Войнишкото въстание, нито към проявите в България в защита на Октомврийската революция, а още по-малко може да бъде определен като някакъв фактор, повлиял върху избухването на френските моряци в Черно море (1919 г.). Вероятно поради това повечето от участниците в бунта (с изключение на Спас Атанасов Спасов и Иван Тотев Георгиев) са осъдени, но скоро след това амнистирани на основание Закона за амнистия, обявен с Царски указ № 1 от 4 януари 1919 г. Цар Борис заменя смъртното наказание на избягалия от затвора Спас Спасов с доживотен затвор на 24 март 1920 г., а на 2 октомври 1939 г. монархът отменя и тази присъда като го помилва. Двама от участниците в бунта след 1958 г. правят опити да получат народна пенсия, но им е отказано поради чисто бюрократична причина: такава привилегия се полага само на лежалите по политически причини в затвора от 9 юни 1923 до 9 септември 1944 г.
Формулата „Надежда” - бойната сестра на „Аврора” не можа да прекрачи извън 1989 г., но обективността изисква да признаем, че публикации от подобен род са допринесли несъмнено за това щото при отбелязването на 50-та годишнина от бунта да бъдат наградени от съветското правителство трима от участниците (организаторът Спас Спасов - посмъртно) с орден „Червено знаме”, а други 9 - с орден „Червена звезда”. Повече от 15-годишната пропагандна дейност е свършила своята работа, но резултатът от нея е само временен и е валиден толкова, колкото траят повечето от митовете и полуистините около всяко историческо събитие.
АТАНАС ПАНАЙОТОВ,
доктор по история